Има разкази и изживявания, чиито начало много трудно може да се намери. Тази история ще я започна от средата, от един от многото незабравими моменти случили се на 30 юли 2016 г. Вероятно около 12 часа по обяд, чаша разкошен билков чай погълнат с всичкото удоволствие на Вселенета и в компанията на едно говорителче пръскащо нежно Hey You на Pink Floyd. Някак си моментът се запечата много силно и веднага. А, мястото … то бе точно под връх Мусала, в заслон Еверест, край северозападния бряг на Леденото езеро.
След час пълзене по каменистия път от заслона към върха се добрах до заветните 2925 метра, там вече кипеше акция по почистване на строителни отпадъците (срам, не участвах), както и подготовка за уникален концерт на такава височина с участието на D2 и ODD CREW. ODD (fucking) CREW, ODD (fucking) CREW, ODD (fucking) CREW. Всичко бе перфектно организирано от Radio Tangra Mega Rock (и с мощната логистична подкрепа на Коко Стойнов, ще черпим). Посещението на Мусала стана съвсем неповторимо, когато се прегърнеш с хора като Иво Иванов, точно там, над облаците. Всъщност на най-високия връх на Балканите видях стотици силно вдъхновени хора, изминали повече от 3 часа път по каменистите склонове, за да се доберат до най-високата точка на Рила, всеки със своите стремежи.
На Мусала видях и едно момиченце с патерици. Невероятно. После разбрах и нейната история. Това е Криси, която е родена с неоформен гръбначен стълб. Тя е получила един необикновен бащински подарък. Всяка година баща й Захари й подарява изкачване до върха … носейки я на ръце. Криси е ходила на всички хижи в Рила и всички заслони.
Емоционалното изтрезняване май още продължава. Мусала и всичко случило се там на 30 юли вдъхнови силно, но всъщност историята си има и известно продължение под формата на една книга.
Вечерта на 2 август стотици хора търпеливо чакаха в трудно поносима жега реда си за автограф върху преиздадената от издателство “Вакон” книга “Отвъд играта” на Иво Иванов (първото издание е от 2008 година, изчерпано). Моят ред дойде след два часа, а авторът е разписвал още три. Много человеци трудно биха повярвали, ако не са го видели с очите си, как стотици хора, развълнувани от една книга на съвременен българин (вероятно и от самата личност), се редят на дълги опашки за неговото послание и взаимна снимка. Явно има защо. Силен лъч надежда в профанизираното ни общество.
Всъщност “Отвъд играта” е просто сборник от статии, публикувани в различни български медии, също като “Кривата на щастието”, за която вече бях разказвал. Новото издание на “Отвъд играта” включва и някои от най-новите разкази на Иво, както и няколко от най-прекрасните му писания, които бяха включени в другия сборник. Иво разказва човешки истории, но те са необикновени. Те ни показват силата на човешкия дух, дълбините и сложността на душата, стремежът към успех, самоусъвършенстване и самодоказване. Всичко това съчетано с писателското майсторство на Иво направиха четивото магнетично и изключително завладяващо. Ще пожелая просто приятно четене. 🙂
В резултат от придобитата силна енергия (за щастие още не местя предмети без допир), нахвърлях и една картинка с катерещ се човек, който знае, че със сигурност има още един връх за изкачване.
Любими сред любимите цитати:
Из “Как едно момче обедини Америка”
Според повечето религии всеки човек има някаква мисия в живота и е поставен на този свят с определена цел. Без значение дали си гений или момче с хромозомно слаб Х синдром. Може би мисията на Джейк е неговата малка история да стигне до колкото се може повече хора. Ето че някак си тя се добра и до България. Не съм сигурен защо точно сега се върнах към този красив момент в Охайо отпреди 4 години. Може би е заради първите две думи в тази статия или защото наскоро пак видях тъчдауна му в интернет, а може би просто защото историята на Джейк искаше да бъде разказана. Вътре във всеки човек трябва да съществува такова място, в което спортът да свършва и животът да започва. Без него ще загубим приоритетите си, ценностите и дори човещината си. Треньорите на Макдермът и Уейвърли си дадоха среща на това място, създавайки един незабравим момент, чиято стойност е неизчислима.
***
Из “Защото искам да сънувам”
Това не е тъжна история, Емчо. Вярно, нейният галантен герой не е вече между живите, но ти вече знаеш – най-големите звезди… Те всъщност никога не умират напълно. Просто се превръщат от един вид енергия в друг. Когато усетят, че дните им са изчерпани, те ставaт още по плътни и избухват в ослепителна светлина. Разпадат се на милиарди малки парченца и се понасят леки и свободни в безбрежното пространство. Пътуват в голямото нищо понякога с години, защото знаят, че някой някъде заслужава да ги открие. И когато бъдат намерени се превръщат в нови ослепителни звезди. Звездите са ни нужни, сине. Без тях остава само мракът. Те са светлина, живот и топлина. Звездите са възможни. И за да ги има, е нужно едно-единствено нещо – да искат да сънуват.
***
Из “Една лилава врата”
Забелязали ли сте колко лесно е станало да съдим хората? Особено в днешно време. Все по-често го правим на момента – с крайна категоричност, без да знаем всичко и без да се замисляме за последствията. Изведнъж светът се напълни с повърхностни съдебни заседатели. С уикипедийни експерти. С лишени от човечност академици на омразата. Нека не се превръщаме в гвардейци в тази армия на некомпетентността и агресията.
Толкова е примамливо да раздаваме критика във всички посоки с интернетна нетърпимост. Толкова е лесно да редактираме решенията на другите от хладния пиедестал на своите монитори. Толкова е удобно и необмислено да повярваме, че хората са просто черни или бели. Никой не е просто черен или бял. Самият живот не е черно-бял. Животът…този стар негодник, е направен от безбройни многоцветни кръпки. Понякога не е особено симетричен. Понякога няма да ви е по мярка. Може и ръкавите да бъдат твърде дълги, и цветовете, разбира се, да не съвпадат. Но ех, ако успеете да втъчете по малко обич във всеки шев, ще бъде хубав, топъл, стойностен живот.
Стефан Станчев
17.08.2016 година
София
Strahota's Blog 