Есенно-зимни рисунки

За много години. Честита нова 2017 година. Наздраве. Реших да събера останалите от 2016 година есенни рисунки с първите две за 2017-та (навхрълени на 10,1-инчов андроидски таблет и с приложението Sketch Guru на Doodle Joy Studio). Единственото общо между тях са преобладаващите топли тонове, но нямат идейна връзка. 🙂  Ако може да се говори за стилове, то предлагам да кажем, че имаме сюреализъм, отпускарски реализъм и позитивен диаболизъм. 🙂

Пак за много години и наздраве! 🙂

14991792_10207652688491107_2363945847307002604_n 15027580_10207651596903818_8928071169227702893_n 15825784_10208105688095814_4806562036525121143_n 15895040_10208091878470582_7302975176492978523_n

Корпоративната Америка видяна от саркастичния Хелър

“Параграф 22” е може би най-известния роман в творчеството на Джоузеф Хелър, но за щастие този американски сатирик ни е дарил с още няколко шедьовъра. Един от тях е публикувания през 1974 година “Нещо се случи”. Може би е добре да се направи една кратка вметка в началото, че човек непознаващ атмосферата на корпоративната среда, няма да разбере достатъчно добре това четиво. Но ако се позоваваме на Кант, то е възможно познание независимо от опита. Въпрос на възприятие и въображение.

4398-maxРоманът “Нещо се случи” бе закупен от мен в един горещ ден миналата година и престоя низвергнат в един кашон заради особено грозната рисунка на корицата (издание от 1982 година). Все пак една корица не може да ме откажe завинаги от Джоузеф Хелър. Ще бъда откровен, романът е разкошен, циничен, саркастичен и увлекателен.

Боби Слоукъм е персонажът, около който бушува цялото действие или бездействие. Това е човек на средна възраст и от средната класа, който изпитва с пълна сила кризите на тези години. Боб е част от корпоративната система в САЩ във вече спокойните години след Втората световна война. В тази атмосфера консуматорското поведение и мислене е във своя вихър. Именно консуматорското общество, пренаситено от забавления, вещи и удоволствия, е нещото, което попада под саркастичните атаки на Слоукъм. Но всъщност тези упреци са и към самия него и неговото изтрещяло семейство:

„В семейството, в което живея, има четирима души, от които се страхувам. Трима от тези четирима души се страхуват от мене, а всеки от тези трима се страхува от другите двама. Само един член от семейството не се страхува от останалите и този член е идиот.”

В заключение бих добавил, че книгата е прилично наситена с цинизми и кратки сексуални описания, които в никакъв случай не трябва да се възприемат като мръсоти и простащини от читателите пуритани. Да информирам все пак за тия, които не са я чели.

 

Любими цитати:

… а в отдела има една машинописка, която бавно полудява и ни кара да се страхуваме от нея. Казва се Марта. Най-много се страхуваме, че ще полудее някой работен ден между девет и пет часа. Надяваме се да полудее в почивните дни, когато не сме заедно.

***

Казвам си (мъдро) в заключение, че е тъп този, който е убеден, че е мъдър — като нас, мъдрите възрастни хора в компанията, които по цял ден влизаме и излизаме крадешком, плашим останалите по бюрата, стаичките и тоалетните и се опитваме да избягваме хората, които ни плашат. Идваме на работа, обядваме и си отиваме в къщи. Пристъпваме тържествено насам-натам, сменяме партньорите си и се мотаем навсякъде, гледаме да ни забележат и да ни погладят по главата, и правим разходки до дома, докато един ден не се строполим мъртви.”  

***

„Оттогава насам ми стана ясно, че е достатъчно да има място, голямо колкото напръстник, ако жената иска да го направи, а ако не иска, дори планетата може да се окаже твърде малка.”

***

„Сънищата — дори лошите, причудливи сънища, са единственият ми контакт с действителността, докато спя; аз искам да сънувам, дори приветствувам нощните главоболия; иначе преставам да съществувам.”

***

„От единия до другия блеснал океан страната се пълни с шлака, обелки, изтъркани автомобилни гуми. Плодните дървета са засипани с инсектициди и изкуствени торове. В днешни дни е рядкост да намериш чист оборски тор. В реките и езерата вече не се въди риба. Човек вече я лови в консерви. Умират градове. Лее се петрол. Парите си казват думата. Господ им се подчинява. Господ е добър, и той тегли същия впряг. „Прекрасната Америка“ не съществува — с нея е било свършено още в деня, когато първите бели са стъпили на континента и са се заселили. Банкерите от династията Фугер са си били добре, докато са стояли в Германия; после обаче изпратили майките си тук. Долнопробни мотели, автомобилни гробища и закусвални никнат като гъби след дъжд. Лицата и на бедните, и на богатите са състарени още по рождение с едни и същи разкривени дълбоки бръчки, изразяващи злоба и неудовлетвореност. Жените приличат на мъжете си. Господ не е имал компютър. Трябвало е да използува глина, с която се работи трудно, и човешко ребро, с което е било малко по-лесно. Господ е бил справедлив и умерено амбициозен, но по примитивен начин. Веднъж му се е наложило да използува потоп (не му е дошло на ум да използува смог или паралитичен газ), огън и жупел. Хората от категорията между богатите и бедните излъчват безпокойство. Не знаят към кои принадлежат. „Чувам как Америка пее“… чувам как пее „майната ти!“

Приятно четене!

Български хорър роман с комиксови елементи

Преди да започна по същество, първо кратко предисловие: не съм особен фен на хорър жанра (литература и кино), но съм голям почитател на българските комикс списания “Дъга” и “Чуден свят”. Именно тези неща се комбинират в книгата “Ламя ЕООД” на автора Марин Трошанов.

15219620_10207806456215204_3183763923799438756_n“Ламя ЕООД” е фантастичен ърбън хорър роман с елементи на романтика и драма. Криминалния сюжет се заплита и разплита в съвремената българска мутро действителност. Събитията се случват както на родното черноморие, така и из централните улички на София.

Сюжетът на романа се върти около ловеца (детектив, изследовател) на духове Станимир (Миро), който издирва своята мистично изчезнала любов Мая. В своето търсене се сблъсква с делото на доволно количество таласъми, зомбита (представен е фиктивен съгражданин кондуктор-зомби от Горна Оряховица), духове, караконджули и … една вещица е спомената (Йорданка Фандъкова) дори.

Краят на романа е мрачен и отворен … и с 2 молекули надежда. Явно е, че книгата ще има продължение. “Ламя ЕООД” се отличава със семпъл и динамичен изказ, минималистична описателност и никакви излишни отклонения. Това означава, че четивото се чете на един дъх и на моменти с изпълнено със страх сърце.

15319037_10207806738502261_7923586079202141331_nАвтор на корицата е Петър Станимиров. Това е име, което помня от стотиците часове прекарани над списание „Дъга“. Той е и илюстратор на изданията на Стивън Кинг за България. А в книгата има и комиксови илюстрации, които са дело на Веселин Чакъров. Самият Марин Трошанов пък си сътрудничи с художниците са създаване на нови комикси във възродената, но вече бутикова поредица “Дъга”.

Изнамерих няколко стари броя “Дъга” от личната ми колекция, които с удоволствие прелиствам.

Есенни железопътни драсканици (2016)

Горещият период от годината си замина и дойде периода на топлите тонове в короните на дърветата. Обагрените листа после се смъкват в основата на стволовете и образуват красиви килими. Оголените клони няма да ги коментирам, често ги свързвам с обложката на Fear of the Dark на Iron Maiden. В този пост събрах 3 рисунки от последните 3 месеца, всичките нахвърлени в леко мизерната атмосфера на купетата на БДЖ. Относно рисунките продължавам да използвам 10,1-инчов таблет и Android-ското приложение Sketch Guru. Хубав ден!

14222155_10207115818029681_1333883086546998192_n 14224787_10207116331882527_8667896753584669574_n 14925393_10207599891051204_3069473060092996396_n

 

За футболното хулиганство в първо лице

В началото на септември се сдобих с книга, която представлява един нов за мен жанр, описващ футболното хулиганство в първо лице. Тя е озаглавена “JRF Beyond the hatred” („Отвъд омразата”). Не съм срещал досега подобен тип четиво на българския книжен пазар. Доколкото знам такива книги са много популярни във Великобритания, но все още не и у нас. Още по-забележителното за това четиво, е, че се познавам с авторите му още от деца. 🙂 Това са Филип Бакьов (Gilly Black) и Тодор Стойчев (Tosh McIntosh, на снимката с мен).

14224911_10209401997878613_9177885758920856223_nТе са част от локомотивската фенска групировка – „Веселия Роджър” (Jolly Roger Firm). А това, което ни обединява тримата, е подкрепата на „Локомотив” Горна Оряховица.

Тези близо 290 страници на “JRF Beyond the hatred” са изпълнени с луди фенски футболни приключения на двамата автори по българските стадиони и около тях. Всичко това е гарнирано с интересна снимкова секция. Книгата е много увлекателно написана, с много семпъл и разбираем език. Самото четиво е разделено на две части, сепарирани от снимковия материал.

beyond-the-hatredМоже би за някои ще им се стори малко в повече насилието, описано в  “JRF Beyond the hatred”, но това е реалността на футболното фенство и истинското му брутално лице.

В четивото е представена и сasual модата сред футболните фенове, нещо за което малко се знае у нас. Книгата е обогатена с мнения и впечатления на други футболни фенове от България и от Острова.

Двамата автори говорят и за сближаването им с бритиш фенската култура. Реално причината да я напишат идва от футболните хулигани от Англия.

Всеки си има много любима част във всяка книга, а моята са емоционалното запознанство и срещите на Тодор с една такава личност от Острова – Pat Dolan.

Фенската култура е всъщност една своеобразна субкулутра със своите жестоки правила (колкото и странно да звучи). Тук не става въпрос за безмозъчни ММА борци, които се млатят за пари, а за хора отдадени на идеи, хора които си имат свои кодекс и принципи.

Вероятно “JRF Beyond the hatred” би допаднала на тези, които харесват много филми като “Green street hooligans”, “The Football Factory”, “The Firm”, отдадени са на футболното фенство и биха желали да обогатят познанията си за тази субкултура .

Добре е да се знае, че книгата не е апокрифна и може да се открие в книжарници “Хеликон”.
Приятно четене!

Стефан Станчев

София, 09.09.2016 година

УЧЕНИЧЕСКО ХУДОЖЕСТВЕНО ТВОРЧЕСТВО (IV ЧАСТ) – ОЛИМПИАДА

Годината е била 1992, няколко месеца преди да стана на 14. Имало е спортно събитие, което ме е впечатлило много, та съм решил да го пресъздам под формата на рисунки (за съжаление само 2 открих). XXV летни олимпийски игри в Барселона.

Barcelona-olympiada-2016Има няколко неща, които си спомням покрай този спортен форум. Песента на Монсерат Кабайе и Фреди Меркюри (той се беше преместил вече на небесната сцена година по-рано) – „Barcelona“, неземния баскетболен дрийм тийм на САЩ (и сега мога да изброя почти всички играчи от този звезден отбор), първи участия на държави след разпадането на СССР и Югославия (и оня другия дрийм тийм), златните медали на Бухалов на кану каяк, рекордът на Сергей Бубка в овчарския скок. Тогава запомних и името на унгарската плувкиня Кристина Егерсеги. Вероятно в тази връзка съм рисувал и плувци.

Barcelona-olympiada-2016-2Днес, 21.08.2016г., организаторите на XXXI летни олимпийски игри в Рио де Жанейро подготвят последните финали и церемонията по закриването. На този спортен форум имаше уникални рекорди като тези на Юсейн Болт, Майкъл Фелпс и някой моменти на голямо спортсменство, но сякаш магията я нямаше. Скандали за: корупция, повлияни съдии, допинг, криминалната среда в бразилския град бяха едва ли не ежедневие. Детската душа е гледала едни други олимпийски игри. Сега вече рисунки няма.

21.08.2016 г.

Един връх, един човек, една книга и едно вдъхновение

Има разкази и изживявания, чиито начало много трудно може да се намери. Тази история ще я започна от средата, от един от многото незабравими моменти случили се на 30 юли 2016 г. Вероятно около 12 часа по обяд, чаша разкошен билков чай погълнат с всичкото удоволствие на Вселенета и в компанията на едно говорителче пръскащо нежно Hey You на Pink Floyd. Някак си моментът се запечата много силно и веднага. А, мястото … то бе точно под връх Мусала, в заслон Еверест, край северозападния бряг на Леденото езеро.  

13872940_10206821081901462_1733489794038861488_nСлед час пълзене по каменистия път от заслона към върха се добрах до заветните 2925 метра, там вече кипеше акция по почистване на строителни отпадъците (срам, не участвах), както и подготовка за уникален концерт на такава височина с участието на D2 и ODD CREW. ODD (fucking) CREW, ODD (fucking) CREW, ODD (fucking) CREW. Всичко бе перфектно организирано от Radio Tangra Mega Rock (и с мощната логистична подкрепа на Коко Стойнов, ще черпим). Посещението на Мусала стана съвсем неповторимо, когато се прегърнеш с хора като Иво Иванов, точно там, над облаците. Всъщност на най-високия връх на Балканите видях стотици силно вдъхновени хора, изминали повече от 3 часа път по каменистите склонове, за да се доберат до най-високата точка на Рила, всеки със своите стремежи.

13886517_10206821081021440_71028414440200972_nНа Мусала видях и едно момиченце с патерици. Невероятно. После разбрах и нейната история. Това е Криси, която е родена с неоформен гръбначен стълб. Тя е получила един необикновен бащински подарък. Всяка година баща й Захари й подарява изкачване до върха … носейки я на ръце. Криси е ходила на всички хижи в Рила и всички заслони.

Емоционалното изтрезняване май още продължава. Мусала и всичко  случило се там на 30 юли вдъхнови силно, но всъщност историята си има и известно продължение под формата на една книга.

13900337_10206821079021390_8401331021164254003_nВечерта на 2 август стотици хора търпеливо чакаха в трудно поносима жега реда си за автограф върху преиздадената от издателство “Вакон” книга “Отвъд играта” на Иво Иванов (първото издание е от 2008 година, изчерпано). Моят ред дойде след два часа, а авторът е разписвал още три. Много человеци трудно биха повярвали, ако не са го видели с очите си, как стотици хора, развълнувани от една книга на съвременен българин (вероятно и от самата личност), се редят на дълги опашки за неговото послание и взаимна снимка. Явно има защо. Силен лъч надежда в профанизираното ни общество.

13906808_10206821079341398_8329734839051048702_nВсъщност “Отвъд играта” е просто сборник от статии, публикувани в различни български медии, също като “Кривата на щастието”, за която вече бях разказвал. Новото издание на “Отвъд играта” включва и някои от най-новите разкази на Иво, както и няколко от най-прекрасните му писания, които бяха включени в другия сборник. Иво разказва човешки истории, но те са необикновени. Те ни показват силата на човешкия дух, дълбините и сложността на душата, стремежът към успех, самоусъвършенстване и самодоказване. Всичко това съчетано с писателското майсторство на Иво направиха четивото магнетично и изключително завладяващо. Ще пожелая просто приятно четене. 🙂

13900125_10206875333537719_3752359212651880964_nВ резултат от придобитата силна енергия (за щастие още не местя предмети без допир), нахвърлях и една картинка с катерещ се човек, който знае, че със сигурност има още един връх за изкачване.

13891880_10206838288171608_8256767099126230144_n

Любими сред любимите цитати:

Из “Как едно момче обедини Америка”

Според повечето религии всеки човек има някаква мисия в живота и е поставен на този свят с определена цел. Без значение дали си гений или момче с хромозомно слаб Х синдром. Може би мисията на Джейк е неговата малка история да стигне до колкото се може повече хора. Ето че някак си тя се добра и до България. Не съм сигурен защо точно сега се върнах към този красив момент в Охайо отпреди 4 години. Може би е заради първите две думи в тази статия или защото наскоро пак видях тъчдауна му в интернет, а може би просто защото историята на Джейк искаше да бъде разказана. Вътре във всеки човек трябва да съществува такова място, в което спортът да свършва и животът да започва. Без него ще загубим приоритетите си, ценностите и дори човещината си. Треньорите на Макдермът и Уейвърли си дадоха среща на това място, създавайки един незабравим момент, чиято стойност е неизчислима.

13935040_10206844105797045_2860120099478621714_n***

Из “Защото искам да сънувам”

Това не е тъжна история, Емчо. Вярно, нейният галантен герой не е вече между живите, но ти вече знаеш – най-големите звезди… Те всъщност никога не умират напълно. Просто се превръщат от един вид енергия в друг. Когато усетят, че дните им са изчерпани, те ставaт още по плътни и избухват в ослепителна светлина. Разпадат се на милиарди малки парченца и се понасят леки и свободни в безбрежното пространство. Пътуват в голямото нищо понякога с години, защото знаят, че някой някъде заслужава да ги открие. И когато бъдат намерени се превръщат в нови ослепителни звезди. Звездите са ни нужни, сине. Без тях остава само мракът. Те са светлина, живот и топлина. Звездите са възможни. И за да ги има, е нужно едно-единствено нещо – да искат да сънуват.

13895088_10206915682066407_217836081375157836_n***

Из “Една лилава врата”

Забелязали ли сте колко лесно е станало да съдим хората? Особено в днешно време. Все по-често го правим на момента – с крайна категоричност, без да знаем всичко и без да се замисляме за последствията. Изведнъж светът се напълни с повърхностни съдебни заседатели. С уикипедийни експерти. С лишени от човечност академици на омразата. Нека не се превръщаме в гвардейци в тази армия на некомпетентността и агресията.

 

Толкова е примамливо да раздаваме критика във всички посоки с интернетна нетърпимост. Толкова е лесно да редактираме решенията на другите от хладния пиедестал на своите монитори. Толкова е удобно и необмислено да повярваме, че хората са просто черни или бели. Никой не е просто черен или бял. Самият живот не е черно-бял. Животът…този стар негодник, е направен от безбройни многоцветни кръпки. Понякога не е особено симетричен. Понякога няма да ви е по мярка. Може и ръкавите да бъдат твърде дълги, и цветовете, разбира се, да не съвпадат. Но ех, ако успеете да втъчете по малко обич във всеки шев, ще бъде хубав, топъл, стойностен живот.

Стефан Станчев

17.08.2016 година

София

Творческите напъни на Strahota McStanchev