Дълго умувах как да представя две новопрочетени книги и накрая реших да експериментирам, като ги обединя в една публикация. Става въпрос за класическия роман на Джон Стайнбек “Гроздовете на гнева” и известния пътепис “Едноетажна Америка” на Илф и Петров (искам да благодаря на Емо от издателство Вакон затова, че преиздаде това чудесно четиво).
Причината да направя този експеримент е, че и двете книги, най-общо казано, описват живота в САЩ в годините след Голямата депресия. Ако при Стайнбек написаното е през погледа на местен човек, разказващ за мъките и неволите на фалиралите фермери, то пътеписът “Едноетажна Америка” е разказан през погледа на двамата съветски писатели, които разглеждат живота на обикновения американец.
Преди да престъпя малко по-подробно към двете книги, ще дам малко исторически факти за този период от 20-ти век, който е описан в двете четива.
Голямата депресия (1929-39) е най-дълбокият и най-дълготрайният икономически спад в историята на западния индустриализиран свят. Тя започва в САЩ със започналия на 4 септември 1929 година спад в цените на акциите. Всички стопански сфери са засегнати, а фермерство страда от срива на цените на земеделските продукти с близо 60%. До 1933 г., когато Голямата депресия достига своята кота нула, 13-15 милиона американци са безработни и близо половината от банките в страната затварят врати.
В рамките на същото десетилетие се случва и масовия глад в Съветска Украйна, наречен Гладомор (1932-1933 г.). Гладът през 1932 – 1933 засяга не само Украйна, но и други области в Съветския съюз. Жертвите варират между 2,5 милиона и 3 – 3,5 милиона.
Голямата депресия и нейните последствия са много сериозно застъпени в двете книги, но за масовия глад в Съветска Украйна Илф и Петров и дума не изписват.
Едно от предизвикателства, когато четох два романа едновременно, е да на оплета достатъчно объркващо сюжетите и героите, при условие че описват един и същи период и в една и съща държава. Стайнбек разкрива много болка и мъка, в тягостна атмосфера, докато Илф и Петров описват Америка използвайки много от своя неповторим хумор и ювелирен сарказъм.
Прочетох “Гроздовете на гнева” пътувайки в градския транспорт (както и още няколко дузини книги). Този роман ме смаза със своите тъжни картини и депресивна атмосфера. Сюжетът се върти около историята на земеделското семейството Джоудови, които са тръгнали от Оклахома да търсят своето щастие в слънчева Калифорния. Ако се изключат някои от авторовите монолози и природните описания, романът би се превърнал в повече от посредствен. Определям го като една литературна смесица между “Бразди” и “Съдби на кръстопът” (въпреки че земеделското предаване е с класи над тази псевдореалити боза).
През 1935 г., когато Иля Илф и Евгений Петров слизат от кораба „Нормандия“ на пристанището в Ню Йорк те са увлечени от динамиката на огромния град, от многообразието от емигранти, дошли тук от всяко кътче на света, за да търсят щастие, пари и слава. Двамата съветски писатели се впускат в едно тримесечно пътешествие от Атлантическия до Тихия океан и обратно с автомобил „Форд-Т“ през половината американски щати (25 щата и 16 хиляди километра).
Съветските сатирици са впечатлени от масовото присъствие на електрически уреди в американския бит – прахосмукачки, хладилници, радиоприемници – лукс по онова време в СССР. Илф и Петров са впечатлени още и от от изобилието на хранителни продукти в САЩ, но в същото време се дивят на вкусовото еднообразие на американската храна (лично потвърждавам за това, престъпно вкусовото еднообразие).
Ако не харесвате да четете книги описващи мрачни и тъжни картини, болка, смърт, глад, то “Гроздовете на гнева” на Джон Стайнбек не е за вас. От друга страна, ако сте почитатели на изтънчения хумор, сатирата и пътешествията, то “Едноетажна Америка” на Илф и Петров е вашето четиво.
Приятно четене!
Някои любими цитати и откъси от „Едноетажна Америка“:
„Революцията е форма на управление, възможно само в чужбина“.
***
„Славата в Америка е стока. И като всяка стока в Америка тя носи печалба не на онзи, който я е произвел, а на онзи, който търгува с нея.“
***
Но ето една прекрасна черта – любопитството – почти липсва у американците. Това се отнася особено за младежите. Ние изминахме шестнaдесет хиляди километра с автомобил по американските пътища и видяхме много хора. Почти всеки ден взимахме в колата си хич хайкър. Всички бяха много приказливи и никой от тях не бе любопитен и не попита какви сме ние.
***
И изобщо онзи, който пие кока-кола, живот ще живее! Средният американец въпреки своята външна активност е много пасивна натура. На него трябва да му поднасящ всичко наготово.
***
И изобщо без реклами дявол знае какво би станало. Животът би се усложнил до невероятност.Би се наложило над всяка жизнена крачка американецът да мисли сам.
***
Славата в Америка е стока. И като всяка стока в Америка тя носи печалба не на онзи, който я е произвел, а на онзи, който търгува с нея.
***
Американците се смеят и непрекъснато си показват зъбите не защото е станало нещо смешно, а защото да се смеят е техен стил.
Америка е страна, която обича примитивната яснота във всички свои дела и идеи.
***
Някои любими цитати и откъси от “Гроздовете на гнева”:
Целият живот на жената е в ръцете. А на мъжа — в главата.
***
Арендаторът се замисли.
— Чудно нещо! — възкликна той. — Имаш си малко земица, тя е всичко за теб, тя е твоя плът и подобие. Само ако земята е твоя, можеш да ходиш по нея весел, да я работиш с любов, да тъжиш, когато има суша, и да се радваш, когато валят дъждове — защото тя е всичко за теб и ти се чувствуваш по-силен, тъй като си неин собственик. Дори да изкарваш малко, пак се чувствуваш по-силен. Винаги е така.
И арендаторът продължи:
— А ако земята е много и очите ти никога не са я виждали, пръстите ти никога не са стривали нейните буци, ти не си стъпвал на нея, тогава господар става не човекът, а земята. Човекът вече не може да върши, каквото си иска, нито да мисли, каквото си ще. Земята е по-силна, тя е господарят. А човекът става нищожен. Владенията му са огромни, ала той е роб на собствеността си. Винаги е така.
***
Шосе номер 66 е главният път, по който се движат преселниците. Това е дълго, бетонирано шосе, опасващо цялата страна, извиващо се леко на картата от Мисисипи до Бейкърсфийлд; то минава през червени и сиви земи, лъкатуши сред планините, пресича Вододела, побягва надолу сред ярка, ужасяваща пустиня, минава през нея отново към планините и достига богатите калифорнийски долини.
Номер 66 е пътят на бегълците, пътят на онези, които се спасяват от праха и съсипаната земя, от грохота на тракторите и собственото си съсипване, от бавното настъпване на пустините на север, от силните ветрове, духащи от Тексас, от наводненията, които не само не обогатяват земята, а и крадат от нея последните й блага. Хората бягат от всичко това и многобройните притоци на страничните шосета — тесните междуселски пътища, виещи се сред полята с дълбоките си коловози — ги извеждат на път номер 66. Номер 66 е главната артерия, главният път на бегълците.
***
Последната, ясна функция на човека е да работи, да гради, и то не само за своя собствена полза — точно това е човекът. Да изградиш стена, къща, бент, да вложиш частица от своето човешко „аз“ в тази стена, в тази къща, в този бент и да вземеш в замяна нещо и от тях — от тази стена, от тази къща, от този бент; да заякчиш мускулите си в тежка работа, да се приобщиш към яснотата на линиите и формите, дадени на чертежа. Нали човекът е единственото същество в целия органически свят, което надраства пределите на създаденото от него, издига се над тях по стъпалата на замислите си, стреми се напред, задминава достигнатото. Ето какво може да се каже за човека: когато теориите се менят или търпят крах, когато школите, философските учения, националните, религиозни и икономически предразсъдъци възникват, а после се разпиляват на прах, човекът, макар и препъвайки се, се стреми все напред, продължава своя ход и понякога греши, получава жестоки удари. Направил крачка напред, той може да отстъпи назад, но само с половин крачка — цяла крачка назад той никога не прави. Ето какво може да се каже за човека; и това трябва да се знае, да се знае. Това трябва да се знае, когато бомбите се сипят от черните вражески самолети върху многолюдните улици, когато пленниците биват клани като свине, когато осакатените тела се валят на земята и багрят с кръвта си праха.
***
— Да — съгласи се Кейси. — И господ бог не плаща никому заплата. Хората искат да живеят човешки, да отглеждат децата си. А на старини всекиму се иска да седне на вратата на дома си и да погледа как залязва слънцето. А на младите пък им се иска да потанцуват, да попеят и да се любят. Да похапне, да попийне от време на време, да се труди — това му се иска на всеки. Да даде такава работа на мускулите си, че цялото му тяло хубаво да се измори. Божичко! Какво се разбъбрих.
София
11.08.2018
Strahota's Blog 