В метрото със Стайнбек


Следваща станция “Мусагеница”, дочувам през слушалките в метрото. Делничен ден, претъпкан вагон, нещо като мобилна библиотека, всеки втори чете – я на таблет, я на телефон, я на електронен четец, я на хартиено тяло. Довършвам последните редове на една от големите американски класики на 20-ти век – романът “На изток от рая” („East of Eden“) на Джон Стайнбек.

В дните, в които поглъщах историите от четивото, много хора ме питаха: “Хм, не си ли я чел по-рано?” или “Ти сериозно сега я четеш за пръв път?”. Дам, може  би е добре, че я прочетох точно сега, а не 15 години по-рано (тогава четох друг роман на Стайнбек „Улица Консервна“, книга, която неколкократно захвърлях), тогава нямаше да я разбера толкова добре.

Романът “На изток от рая” започва като банална фамилна история, с опасност за праволинеен сюжет, а описанията на природните красоти на долината на река Салинас (където той е живял) придават едно особено спокойствие. Постепенно авторът усложнява фабулата, събитията и разнообразява характерите на героите. Той го прави така, че трудно откъсвах очи от редовете, а книгата бе към своя край. Стайнбек описва по брилянтен начин абсолютното човешко зло в лицето на Кейт/Катрин, размишлява върху човешките характери, поведение и житейските несправедливости, а пресъздаването на библейски истории може да се възприеме като едно чудесно украшение на този роман.

Метрото освен място за натискане с непознати или “наслаждение” на телесни аромати, може да бъде и вълшебно читателско пространство, стига да се намери подходящото ъгълче. В едни такива ъгълчета преоткрих Стайнбек.

**********************************************************************************

Любими цитати:

„Лайза ненавиждаше с непреклонна фанатичност всяко спиртно питие. Да се поглъща алкохол в каквато и да било форма, за нея бе равносилно на престъпление срещу един и без това разгневен бог. Едно дето самата тя никога не се бе докосвала до него, но се противопоставяше на употребата му и от всички останали. Естествено, в резултат съпругът й Самуел, а и всичките й деца таяха една почти страстна привързаност към пиенето.

Веднъж, много болен, Самуел я попита:

— Лайза, не може ли да глътна една чаша уиски, че да ми олекне?

Тя опъна острата си брадичка.

— Искаш да се изправиш пред трона господен и да му дъхтиш на спирт? Изключено!

Самуел се обърна на другата страна и продължи неутешимо да боледува.

Като наближи седемдесетте, Лайза взе да уринира все по-трудно и затова докторът й предписа да взима като лекарство по една супена лъжица портвайн. Първата лъжица изпи, като се насили и сбърчи лице, но се оказа, че не е толкова лошо. От този ден нататък тя изгуби своя напълно трезвен дъх. Пиеше виното все на супени лъжици и все като лекарство, но след време стигна до един литър дневно и оттогава стана много по-спокойна и щастлива жена.”

***

„Не, за урода уродливо е нормалното, понеже всеки е нормален за себе си. Сигурно още по-объркано е това за духовните чудовища — видимо те с нищо не се отличават от останалите. За човек, роден без съвест, душевната болка навярно изглежда смешна. За престъпника честността е глупост. Не бива да забравяме, че чудовището е само едно отклонение и че за чудовището нормалното е чудовищно.”

***

„И аз мисля, че разликата между една лъжа и един разказ е в това, че разказът прибягва до украшенията и наподобяването на истината, за да задържи интереса както на слушателя, така и на разказвача. Разказаната история не носи нито печалба, нито загуба. Лъжата обаче е средство и за печалба, и за измъкване. Предполагам, че ако строго се придържаме към подобно определение, тогава ще трябва да смятаме писателя за лъжец, особено ако се е замогнал финансово.”

***

„Тъкмо безличните и лишени от случки периоди нямат почти никаква продължителност, докато времето, опъстрено с интересни неща, изранено от трагедии и прорязано от радост, остава за дълго в паметта. И това е правилно, ако се замисли човек. Безметежността няма с какво да се проточи във времето. От нищо до нищото не изминава никакво време.”

***

Неприятни въпроси няма освен ония, които са облечени в снизхождение. Лично аз не зная кога да си слуга е станало недостойно. Та това е убежището на философа, храната на леността и ако се изпълнява както трябва, е позиция, даваща власт и дори любов. Не разбирам защо по-интелигентните хора не си избират подобна кариера. Да се научат да го вършат добре и сетне да жънат облагите. Добрият слуга е абсолютно застрахован не поради добрината на господаря, а поради неговите навици и лентяйство. Хич не е лесно човек да си подправя гозбата и сам да си подрежда дрехите, когато си ляга. Ще си вземе и лош слуга, но няма да се промени. Но добрият слуга, пък аз съм превъзходен, може изцяло да подчини своя господар, да му подсказва какво да мисли, как да постъпва, за кого да се ожени, кога да се разведе, да го направи страхливо послушен или да дозира щастието му, а накрая и да бъде споменат в неговото завещание. Само да бях поискал, можех да ограбя, да разголя и да пребия всеки, за когото съм работил, и пак щях да получа неговата благодарност. Най-сетне, в сегашното си положение аз съм незащитен. А господарят ще ме защитава и пази. Вие трябва и да се блъскате, и да се тревожите. А аз работя по-малко и по-малко се тревожа. И съм добър слуга. Лошият слуга нито работи, нито се тревожи, ала пак е нахранен, облечен и защитен. Не познавам друга професия, в която да се среща такава навалица от несведущи, а изрядността да е така рядка.

***

Църквата и публичните домове са се появили в Далечния запад едновременно. Поотделно и двете институции биха изпаднали в ужас при мисълта, че са всъщност различните лица на едно и също нещо. Едно е сигурно: и двете са били с амбицията да преследват една и съща цел — химните, всеотдайността и лиризмът на църквата са измъквали човека за миг от безрадостното му битие; същото са постигали и вертепите.

***

За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината — такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина.

***

— Аз в кръвта много не вярвам — каза Самуел. — Дали човек ще открие в децата си добро или зло, то ще бъде само онова, което сам е посадил у тях, след като се пръкнат от майчината си утроба.
— Да, но от свиня състезателен кон не става.
— Не става, но затова пък можеш да отгледаш бързоходна свиня.

***

Ако едно нещо е невярно, но ти не го знаеш, то е грешка. Но щом знаеш, че едно нещо е вярно, а го представяш за невярно, ставате достойни за отвращение — и ти, и нещото. Гласът на Ли се обади: „Зная, че понякога прибягваме до лъжата от доброта. Но не вярвам това да носи добро. Болката от истината е бърза и отминава, докато бавното и разяждащо страдание от лъжата никога не изчезва, като вечно кървяща рана.

***

Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.

***

Ние всички носим това наследство, безразлично от коя стара земя са тръгнали бащите ни. Независимо от цвета и от оттенъците, всички американци притежават, кажи-речи, едни и същи белези. Така, по чиста случайност, се е получила една порода хора. Затуй сме и свръхсмели, и свръхстрахливи, добри, но и жестоки като деца. Ние сме свръхдружелюбни и заедно с това се плашим от чужденците. Уж се надуваме, а всичко ни прави впечатление. Ние сме прекалено сантиментални, но и реалистични. Земни, материалисти, а в същото време… Нима си чувал за друга нация, която върши всичко в името на някакви идеали? Преяждаме, нямаме никакъв вкус, никакво чувство за мярка. Пилеем силите си като ненужна смет. Хората в бившите ни отечества казват за нас, че преминаваме от варварството направо към упадъка, без никаква междинна култура, Можем ли да допуснем, че ония, които ни критикуват, не са намерили ключа и не знаят езика на нашата култура? Такива сме, Кейл, всички до един. И ти не си по-различен.

Приятно четене!

Стефан Станчев

30.07.2017

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s