Забавната Европа през погледа на един американец


Тази книга ми бе препоръчана спонтанно, просто ей така, от човек, който обича да пътешества: “Здрасти, прочети за София през 90-та и не само…”. На това му се вика препоръка, заинтересува ме. “Един американец в Европа” на писателя Бил Брайсън е пътепис изпълнен с комични моменти, анализи върху психологията на различните европейски нации, както и впечатления върху хотелските стаи, в който престоява, храната и навиците на местните хора. Авторът не пести пиперливи слова за това, което не му харесва в посетените места, но не крие и възхищението си. Книжката се чете на един дъх, а самия Брайсън прави често сравнения между своите две посещения в Европа през 70-те години на 20 век (заедно със своя приятел Кац) и 1990 година.

Любими цитати:

По една случайност, малко преди това бях видял едно социологическо проучване, публикувано в английски вестник, в което анкетираните бизнесмени бяха помолени да изброят трите най-ненавистни за тях неща в цялата вселена и трите на върха на класацията бяха, в този ред: градински джуджета, космати зарчета, окачени на предните стъкла на колите и французи. Просто много ми хареса. От всички неща, които можеш да ненавиждаш — чума, мизерия, диктаторски режими, Майкъл Фиш — бяха избрали градинските джуджета, косматите зарчета и французите. Мисля, че е чудесно.

***

В град (Брюксел) с толкова грозни сгради, че ти спира дъхът, централата на ЕИО все пак успява да изпъкне. Още беше шест часът, но наоколо нямаше жива душа, никой не работеше до късно, и си припомних един виц: Въпрос: Колко души работят в Европейската комисия? Отговор: Около една трета от тях. Не можеш да гледаш дългите редици прозорци, без да се питаш какво, по дяволите, става там, вътре. Предполагам, че има цели отдели, които са се посветили на задачата опашките пред пощите да са еднакво дълги навсякъде в общността и средният брой на обърнатите чашки, които пускат автоматите за безалкохолни напитки във Франция да е същият като в Италия.

****

Фламандците не могат да понасят валонците, а валонците не могат да понасят фламандците, но когато поговориш известно време с тях, разбираш, че това, което всъщност ги обединява, е дори още по-дълбокото презрение към французите и холандците. Веднъж се разхождах из Антверпен в продължение на цял ден с един местен жител и на всеки ъгъл той ми сочеше с многозначителен поглед някоя невинна двойка и промърморваше отвратено под нос: „Холандци!“ Беше изумен, че не мога да направя разлика между холандец и фламандец.

***

Да си призная, не обичам животните. Дори златните рибки ме измъчват. Цялото им съществуване е нещо като укор. „Защо е всичко това? — сякаш питат. — Плувам тук, после там. Защо?“ Не мога да гледам златна рибка повече от десет секунди, без да ми се прииска да се самоубия или най-малкото да прочета някой френски роман.

За мен единственият възможен домашен любимец е кравата. Кравите са безобидни, не им трябва кашон, в който да серат, не позволяват на тревата да избуи прекалено и са толкова доверчиви и глупави, че просто няма как да не ги заобичаш.

***

В Амстердам хората някак просто зарязват колите си край каналите, често на самия ръб, с риск да паднат във водата. Дори говорят по същия начин като англичаните. Това винаги ме е озадачавало. Някога работех с един холандец в „Таймс“. Веднъж го попитах как е правилно да се произнесе името на художника — Ван Го или Ван Гок.

— Не, не — отговори ми той някак рязко. — Името е Винсент Ван… — и изведнъж изригна поредица кашлящи звуци, сякаш в устата му беше попаднала нощна пеперуда. След този случай, винаги когато нямахме много работа, го питах как се казва едно или друго на холандски — Международен валутен фонд, пържени яйца, минет — и той винаги отвръщаше с подобно кашляне. Понякога хората, които минаваха край него, го тупаха по гърба или му предлагаха чаша вода.

***

Харесва ми как паркират италианците. Зад който и уличен ъгъл на Рим да надникнеш, положението е като състезание по паркиране за слепци. Колите са насочени във всички посоки, половината на тротоара, другата на улицата, с муцуни към сградите или към улицата, пред гаражи и малки преки, пред телефонни кабини и натикани на такива тесни места, че единственият начин да се качиш или слезеш е да минеш през люка на покрива. Римляните паркират така, както бих паркирал аз, ако разлея в скута си кана сярна киселина.

***

Разходих се из градините на Вила Боргезе, нагоре и надолу по Пиаца ди Спаня, позяпах витрините на Виа деи Кондоти, възхитих се на Колизея и Форума, прекосих реката при Изола Тиберина, за да се поразтъпча из хълмистите улици на Трастевере и се качих на Джаниколо, откъдето се откриваха фантастични гледки към града и по чиито тесни первази бяха накацали млади двойки, вплетени в страстни прегръдки. Италианците изглежда са открили начин да правят секс, без да се събличат и там, на възвишението, се бяха заели сериозно с тази работа. Взех си сладолед и почаках, за да видя колко от тях ще паднат и ще се размажат долу на скалите, но, за щастие, никой не пострада. Трябва да имат смукала на гърбовете.

***

България, разсъждавах, докато се прибирах към хотела си, не е страна. Тя е преживяване, близко до смъртта.

***

Едно от истински непоносимите неща там е турската поп музика. Не можеш да се спасиш от нея. Връхлита те от всеки ресторант, от всяка сергия за лимонада, от всяко минаващо такси. Ако можете да си представите мъж, на който е извършена вазектомия без упойка, на фона на бясно дрънкане на цитра, ще добиете някаква представа за турската популярна музика.

***

Трудно е да се предвиди какво ще стане с България. Две седмици след посещението ми, хората на тази страна, в пристъп на лудост, гласуваха свободно за комунистическия режим — единствената страна в Източна Европа, доброволно запазила старата форма на управление.

Беше през 1990 година, когато комунизмът умираше в Европа и ми се струваше странно, че из всичко написано за падането на Желязната завеса, никой, никъде не оплаква комунизма като благороден експеримент. Знам, че тази система никога не е функционирала и аз самият не бих искал да живея при нея, но въпреки това ми се струва, че така или иначе е тъжно, че единствената икономическа система, която изглежда жизнеспособна, е тази, която се основава на личния интерес и алчността.

Приятно четене

06.05.2017

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s