Параграфът на нашето ежедневие


“Параграф 22” на Джоузеф Хелър често е причисляван към големите военни романи описващи Втората световна война, сред които са “Цар Плъх” на Джеймс Клавел и “Младите лъвове” на Ъруин Шоу. Преди 2 месеца си намерих едно опърпано издание за 2 лева, книжката бе преживяла много, а и не малко храни бе опитала. Сякаш самото хартиено тяло се бе хвърлило да понесе страданията на бездуховността на обществото.

Навих се веднага с четенето поради това, че в мен се надигна голямо любопитство да разбера напълно фразата “параграф 22” от мястото на нейносто възникване – самата книга на Хелър. Тя се чува за абсурдни нещата, с които се сблъскваме в нашето ежедневие, все по-често и все по-брутално. Изразът “параграф 22” описва ситуация, в която човек се намира без изход, каквото и да направи то ще се окаже грешно, или в случай на взаимноизключващи се решения.

В най-общи линии романът разказва за летци от авиоподразделение, което е разположено на малкия остров Пианоза в Средиземно море. Сюжетът на книгата, обогатен от ирония и сарказъм, се върти около това как самите пилоти се опитват да избягват допълнителните, но смъртоносни полети, които щабът (полковник Корн и полковник Каткарт) постоянно им увеличават, а от своя страна самите авиатори търсят начини да избегнат тези полети. Обаче се оказва, че за всяко иновативно оправдание за нелетене се сблъскват с контрарешение от страна на щаба.

След последната страница на романа останах със странното усещане, че в повечето от нас живее по един капитан Джон Йосарян (главният герой в романа), който води тази голяма борба с пардоксалността и абсурда и се опълчва ежедневно на системата, която му е налагана.catch22

Приятно четене!

След книгата гледайте и разкошния филм по романа от 1970 г.  🙂

Цитати:

Разбира се, че има засечка — отвърна доктор Данийка. — Параграф 22. Всеки, който иска да бъде освободен от строева служба, не е луд.

Имаше само една засечка и това беше параграф 22 — според него онзи, който при действителна и непосредствена опасност е загрижен за собствената си сигурност, има напълно здрав разум. Ор беше луд и можеше да бъде отчислен от летателния състав. Единственото, което трябваше да направи, беше да поиска да го отчислят, но щом поискаше, той вече нямаше да бъде луд и трябваше да участвува в полети и занапред. Ор щеше да бъде луд, ако участвуваше и занапред в бойни полети, а щеше да бъде здрав, ако не участвуваше, но щом беше здрав, трябваше да продължи да лети. Ако летеше, щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети, но ако не искаше да лети, значи беше здрав и трябваше да лети. Йосарян бе дълбоко развълнуван от абсолютната простота на тая клауза в параграф 22 и подсвирна многозначително.

***

Според правилото на подполковник Корн можеха да задават въпроси само онези, които не задават въпроси.

***

„Необходимо е да имаш ум, за да не печелиш пари — писа веднъж полковник Каргил в едно от своите проповеднически окръжни, които редовно съчиняваше и разпространяваше с подписа на генерал Пекъм. — Всеки глупак днес може да спечели пари и повечето глупаци наистина печелят. Но какво да кажем за хората с дарование и ум. Посочете ми като пример поне един поет, който трупа пари.“

***

Неговият отклик към жените като полови същества беше неистово обожание и идолопоклонничество. Те бяха прекрасните, утоляващи, влудяващи прояви на великото чудо, средства за удоволствие, прекалено мощни, за да бъдат измерени, прекалено жарки, за да бъдат понесени, и прекалено изящни, за да бъдат използувани от мъжете, тези долни и недостойни същества. Той можеше да разтълкува присъствието на тяхната голота в ръцете си само като някаква космическа грешка, която бързо ще бъде поправена, и винаги се чувствуваше принуден да ги използува плътски както може, в беглите мигове, с които смяташе, че разполага, преди някой да го усети и да му ги отнеме. Никога не можеше да реши дали да ги такова, или да ги фотографира, тъй като бе открил, че е невъзможно да върши двете неща едновременно.

***

— Трябва да е имало причина — настояваше Йосарян, като удряше дланта си с юмрук. — Те не могат току-така да нахълтат тука и да изгонят всички.

— Никаква причина — вайкаше се старицата. — Никаква причина!

— Какво право имаха да влязат тук?

— Параграф 22.

— Какво! — Йосарян замръзна на мястото си от страх и тревога. — Какво казахте?

— Параграф 22 — повтори старата жена, като си клатеше главата нагоре-надолу. — Параграф 22. Параграф 22 казвал, че имали право да правят онова, което не можем да ги спрем да направят.

— Какво, дявол да го вземе, говорите? — изкрещя й Йосарян със смаяно, бясно негодувание. — Как разбрахте, че е параграф 22? Кой, дявол да го вземе, ви каза, че е параграф 22?

— Войниците с белите шлемове и палките. Момичетата плачеха. „Направили ли сме нещо лошо?“ — питаха те. Войниците казаха не и ги изтласкаха през вратата с палките. „Тогава защо ни гоните?“ — питаха момичетата. „Параграф 22“ — отговориха войниците. „Какво право имате?“ — казваха момичетата. „Параграф 22“ — казваха войниците. Все това казваха. „Параграф 22, параграф 22.“ Какво значи това параграф 22? Какво е параграф 22?

— Не ви ли го показаха? — запита Йосарян, като се разхождаше наоколо и тропаше с крака от яд и мъка. — Не ги ли накарахте да ви го прочетат?

— Не били длъжни да ни показват параграф 22 — отговори старицата. — Законът казвал, че не са длъжни.

— Кой закон казва, че не са длъжни?

— Параграф 22.

— О, по дяволите! — възкликна с горчивина Йосарян. — Бас държа, че въобще няма такъв параграф.

***

Каква гадна земя! Той се питаше колко ли хора бедствуват в същата тази нощ дори в собствената му благоденствуваща страна, колко домове са бордеи, колко съпрузи са пияни и колко жени бити, колко деца са тормозени, оскърбявани или изоставени. Колко семейства гладуват, защото нямат пари да си купят храна. Колко сърца са разбити. Колко души ще се самоубият същата тази нощ, колко ще полудеят. Колко хлебарки и собственици на сгради ще тържествуват. Колко печеливши губят, колко успехи са неуспехи, колко богати са бедни. Колко всезнайковци, са глупаци. Колко щастливо завършващи истории завършват нещастно. Колко почтени хора са лъжци, колко храбреци — страхливци, колко честни хора — предатели, колко свети хора — безчестни, колко хора на доверени постове са продали душите си на негодници за дребни суми, колко изобщо не са имали никога душа. Колко прави и тесни пътища са криви пътища. Колко най-добри семейства са най-лоши семейства и колко добри хора са лоши хора.

Когато ги събереш всичките и после извадиш лошите от сбора, може да останат само децата и още може би Албърт Айнщайн и някой стар цигулар или скулптор някъде.

***

— В една демокрация държавата е народът — обясняваше Майлоу. — Ние сме народът, нали? Затова можем просто да задържим парите и да отстраним посредника. Откровено казано, аз бих желал да видя държавата как се оттегля от войната и предоставя тази дейност на частната инициатива. Ако платим на държавата всичко, което й дължим, ние само бихме насърчили държавното вмешателство и бихме обезсърчили други частни лица да бомбардират собствените си хора и самолети. Бихме премахнали личната заинтересованост.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s