iВън Тахорски и гората на Нирип


Един призрак броди из Мрежата и
това е призракът на корпорациите

iВън Тахорски за пореден път опитваше нелегално да стартира бъгавия месинджър, за да напише на съпругата си, че ще закъснее да се прибере вкъщи (личните му обаждания бяха ограничени). Той заедно още близо две хиляди човека бяха част от най-ниското ниво поддръжка в контактен център, обслужващ корпорация-разработчик на бизнес софтуер. Преди пет години iВън несъзнателно се оказа част от легионите хора ИТ пролетариат, които работеха с технологиите срещу унизително ниско заплащане при близо 12 часов работен ден и които можеха да използва изключително ограничена част от информацията в Интернет както от служебните устройства, така и от домашните си компютърни джаджи.

Заграден в своята кутийка в подтискащия офис на Нанай Си Технолъджи Тахорски бе ограничен и виртуално. Строгите кибер мерки съпътстваха стотиците милиони подобни служители по света от много години. Беше им забранен достъпа до сайтове за забавления, месинджъри, социални мрежи и т.н.…с една голяма цел – максимална концентрация върху работния процес и възможно по-висока ефективност.

Хората от ИТ пролетариата бяха подчинени и на строгия закон N0492 за конфиденциалност на корпоративните данни и дори и от личните си компютърни джаджи те не можеха да използват голяма част от ресурсите в Мрежата. Освен на виртуално ниво, хората от ИТ пролетариата бяха ограничени в техните физически срещи. Мрежа от видеокамери бе завладяла всяка улица, всеки дом, всяка стая. С цел ненарушаване на закон N0492 всяка корпорация следеше нещастния живот на своите служители (виртуално и физически), като по този начин се предполага, че едната корпорация няма да открадне данни от другата корпорация и хората ще бъдат лоялни на своя работодател.

Тези, които реализираха рестрикциите, системните администратори (също част от ИТ пролетариата), бяха принудени да се следят взаимно, а доносите бяха абсолютно нормално явление (а може би и задължително). По-голям достъп до ресурсите в Мрежата и по-голяма физическа свобода имаха мениджърите на отдели и подразделения в корпорациите. Колкото по-високо ниво мениджмънт – толкова повече свобода и разбира се по-тлъсто заплащане.

iВън Тахорски мечтаеше трета година поред за почивка в хладните гори на планината Нирип, която бе останала единствена неизсечена в неговата татковина. Лесът бе всъщност любимото място за лов на големият шеф на компанията, в която Тахорски работеше, та затова може би бе и частично запазена. Снимка на гората в планината Нирип iВън държеше до тази на своята съпруга на олющеното си бюро.

– Трябва да се измъкна, трябва да избягам оттук – мислеше си Тахорски.
– Не работиш, все още не си ми дал отчет за предходната седмица – изкряска супервайзора му в слушалката, докато го наблюдаваше на камерите, инсталирани около потъналия в мисли iВън.
– Веднага го започвам, трябва само за приключа отговор на клиентско запитване.
– Очаквам го, Тахорски, очаквам го!

iВън гледаше унило своя часовник, бе приключил поредния гаден ден в контакнтния център, бе вложил всичко за да задоволи прищевките на супервайзаора си, бе смазан от умора, а отпуската му продължаваше да бъде отлагана, заради своеволията на корпорацията над обикновените служители. Още половин час и Тахорски щеше да си бъде вкъщи. С гняв гледаше камерите в градския транспорт, този Big brother преследваше всеки миг от живота на ИТ пролетарита, дори и в тоалетната.

– Здравей скъпа, трябва да избягаме тази вечер, ще зарежем всичко и ще се скрием в горите на планината Нирип, имам план – каза тихо Тахорски на ухото на своята съпруга.
– Пух, престани, знаеш че имам шанс за шефско място, още година и ще имам повече свобода и по-добра заплата.
– Писна ми, трябва да го направим сега, шефското ти място е химера.

Задъхани iВън и съпругата му препускаха със своите велосипеди по калните пътеки на път към планината Нирип. Той знаеше, че корпоративната полиция вече бе в скромния му дом и бързаше да го залови. Тахорски бе изключил камерите, бе изхвърлил всички персонални електронни устройства, които можеха да издадат бягството му, включително и служебния чип, който бе имплантиран на ръката му. Кървавата рана бе превързана в движение, а съпругата му въпреки нежеланието си, реши да го съпътства в дългото пътуване. Тя реши да бъде до iВън, въпреки че това ще коства техните работни места, а ако ги заловят затворът бе неминуем. Закон N0492 бе суров, в крайна сметка корпорациите си го изковаха.

Тахорски бягаше със своята съпруга през изпепелени полета и под прикритието на нощта, велосипедите бяха захвърлени по пътя.
Първите лъчи на изгряващото слънце проблеснаха в насълзения поглед на Тахорски. Той стоеше на хълм пред планината Нирип. По нейните склонове стърчаха само дънерите на отрязаните вековни дървета.

11.07.2012 г.

Advertisements

2 comments

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s